Парадокс на добрите намерения

Нямаше нужда. Не ми е студено. Празно е. Рисувам столовете, масата, хората. После ги обличам и им говоря. Теб ще те сложа на леглото, там ти е мястото. Краката ти ще вържа с въжета, ръцете ти ще оставя да имаш избор. Дори и нарисувана. Нали някой ще те види, ще те съжали и ще се опита да те открадне. После отново ще трябва да те търся. Или да те нарисувам. Отново. Очите ти няма да се виждат, те са за мен. Косата ти ще вържа, да не се разпилее. Гърдите ти ще изтрия. Бъди ми сюрреалистична. Плачи ми с листата си. Гола ще те съблека ако си облечена. Да замръзнеш, да си вечна. И ще те счупя. 

Държа се с теб по начин, на който реагираш, щях да се държа доста по-приятно, но ти не реагираш в този диапазон.Ти реагираш само на крайни състояния. Без значение какво твърдиш вербално, поведението ти е с друг характер. Не е лесно да носиш магия със себе си, това има понякога скъпа цена която плащаш. Да страх ме е, винаги ме е било страх. Затова избрах теб, ти не знаеш какво е това страх.  Но нямаш отговорност. Моите разбирания за създаване и за рушене са различни. Тези разговори съм казал, че искам да ги водим голи в леглото докато...

Ако една природа презира произхода си, тя не може да се побере в себе си. Жена, която отчеква и откършва създалата я мъзга върви по стъпките на смъртта. Мъжка доблест? Да бе… Поиска да си играем на семейство. Първата седмица ме помоли да му напиша разказ. Не му хареса достатъчно и ми отряза косата. Гледах отражението си в огледалото, когато получих първия шамар, точно зад врата. На втората седмица ме запозна с родителите си или това, което е останало от тях. Не исках да се чукаме в дома им, с което бях наказана с кроше в лявото слепоочие.  През третата седмица ме галеше и милваше и аз си тръгнах. Когато се върна ми шепнеше чужди имена и изтръгваше ноктите ми. След всяка среща му споделях по една тайна. Когато му казах, че повече няма да играя ги събра всичките и ми написа разказ. Не ми хареса. Затова ме върза и извади утробата ми. Повече да не мога да пиша. 

миг си ми миг на случване в задкулисието в будоарите в градините на сънищата музеен експонат са спомените затворили сме мечтите в епруветки миг си миг заключен

Студено е. Мога да го усетя в крайниците, пръстите на ръцете и краката започват да губят чувствителност. И този път е от времето. Със сигурност. Ако беше от спомените щеше да пълзи извътре. Чорапогащникът под панталоните не помага. Температурата навън е по минус десетобалната система. Тя теоретично не съществува, но бихме могли да я въведем, когато приемаме стоически януфевруарското време. Поносимо е. Нали носът ми все още е сух, а гърлото високомерно произнася думите без дрезгавост и кашлица. А поносимото би могло да се приеме като идилично. Тук се намесват мечтите, които за разлика от спомените, стоплят. Но вътрешното, ръцете са си все така студени като  краката. Внимателно обмислям последната мечта – да си купим четири-сезонна палатка и зимни чували. Не ми стига студът в апартамента, а искам да замръзнем в планината. Но ще замръзнем двамата. И кучето ще повлечем със себе си. Нали е най-добрият приятел на човека. Ето това е романтика. Котаракът ще остане замръзнал от глад в ...