Парадокс на добрите намерения

Понякога позволявам на някой много дебел човек да седне на пейката до мен. И когато пейката се счупи се извинявам от неудобство. Той сам не е могъл да прецени точно колко здрава е моята пейка.

Изпуснах момента да стана поетеса. Наивност, искреност и вяра не ми достигат. Малко наивност, за да случвам срещите си като единствени. Малко искреност, за да ви пускам с взлом във вътрешното ми. И вяра, затова, че перото ми не блудства по листите, а ги люби и те зачеват. А още нямам свят, за да бъда разказвачка. Нямам какво толкова да ви кажа в сто страници. И две ми се струват много. Във взаимодействията между думите виждам паузите и тази повтаряемост, безскрайна повтаряемост на словосъчетанията. Липсват ми възможности, а открия ли ги, вече отдавна съм изгубила смисъла им. Безинтересни са ми думите. Безинтересна съм си "сама на себе си". Една вечер отворих боите, за да запечатам едни очи, такива каквито исках да ги помня. Не станах художник. Очите си тръгнаха преди да успея да ги нарисувам.

В ляво от черната врата го кани бледо-синята светлина на открехнатото помещение. Плъзва се покрай светлината и застива в дъх. На не повече от крачка разстояние древна сянка се е надвесила над дъбовата маса, върху която са разстлани пергаменти. Николай Георгиев мести ръцете си по дъба, събира лабиринти и сегиз-тогиз изписва нови коридори из вече начертаните полета. Кендрисос. Древният град, вградил в себе си слънцето и луната. Острие, накрайник, жило, но и страст, желание, убождане, ужилване, мъчение. В средата на най-големия пергамент стои кръст върху който е изписано името на Аполон Кендрисийски. Аполон. Да, Аполон. Или такава беше душата ми нявга. Кръст в средата на Кендрисос. И моето име. А около кръста гробище с надписи. Ива, Вия, Роми, Валерия, Джони, Георги, Кали, Криси, Теди... десетки имена, заровени живи из жълтите пергаменти. Заклинанието на древните за вечен живот. Георгиев заобикаля дъбовата маса. Бледо-синята светлина се отмества и зад сянката на режисьора светва ол...

На стълбите пред големите черни врати седи момиче. Ива. Или напомня на нея. В очите й се четат молитви за целия свят. А устните й бродят като пилигрими върху филтъра на една цигара. Струва й се, че седи тук от години. Сама. Призвана да отваря вратите на голямата черна кутия. Спира пътниците и ги разпитва. Понякога ги съжалява. Вижда лица и очи, кафяви и сини, умислени и търсещи, безупречни и бездиханни. И всичките те отпечатват молитвите си. А тя ги събира и ги полива. Ива седи като Сфинкса, загледана там, където очаква да се появи пътник и чака. Но този който идва не е гост.  Сепва се от последния лъч, който изчезва внезапно зад силуета на чакания. Лицето му е широко, но трудно побира натежалите клепачи и сините дъна под тях. - Коя си? - Не знаеш ли ти, коя съм. Не познаваш ли душата ми?  - Нима аз някога съм проявил душата си пред тебе, за да ме познаеш? - Каквото си търсил при мене, това съм ти давала. И аз така те познавах : като едно животно, гладно и жадно, кое...

  Офелия, коя беше Офелия. Не знаеше дали всичко се обърка тук в Дания. Или беше Франция, може би Полша. Едната искаше да убие, а другата да я люби. Със сигурност. Но коя от двете беше Офелия. Само две ли бяха. В главата му образът беше един, но чертите му бяха някак изкривени, несъизмерни. Сякаш сглобен от различни лица, с различни души. Не можеше да каже какви са очите й, нито косите. Чертите се кривяха в главата му. Ще я убие, за по-сигурно. Така не би могъл да сбърка и после ще я люби. Не, това беше от друга пиеса. Коя беше пиесата? Принц, със сигурност той беше принц. А тази в ръцете му беше принцесата. Подяволите Офелия, да се нарича както иска. Той ще я убие и после ще я люби. Да, това беше най-сигурно. Сянката бърза по стълбите надолу. Този път не запалва лампата. Намира свещите опипвайки стената, но след секунди замисляне ги изхвърля на земята. Взима единствено запалката. По-тихо от тихото. Някъде в дъното на коридора отеква вода. Инстинктивно се навежда и про...

Момичетата в кръга от светлина са 6 на брой. Весела, Вия, Ирен, Валерия, Кали и Теди. Извън кръга една срещу друга са се изправили две жени, едната от тях смътно напомня Смъртта, другата се е облякла като Живота. Шестте момичета застават шахматно, поемат дълбоко дъх и се събират в точката си на концентрация. Смъртта щраква с пръсти и момичетата правят квартов кръг, всяка около оста си. Застиват в същата точка, от която са тръгнали. Животът върви помежду им и премества ръцете им, пръстите, натиска гърбовете им, уеднаквява ги. Тук никой няма право да бъде различен. Смъртта щраква отново. Шестте замахват и развъртат кръга, падайки на колене. Животът се спуска и затваря краката на две от тях, на трета вдига главата. Смъртта щраква, шестте се преместват, Живота ги уеднаквява. Танцът продължава безмълвен в същата последователност, докато шестте не останат без дъх, седнали на пода и захлупили торсове върху коленете си. Смъртта щраква два пъти. - С музика. Животът застава на страната на...

Весела и Вия са разполовили дивана, който разполовява пространството "зад кулисите". Всяка държи в ръцете си сценарий, всяка страница от сценария се разполага първо на коремчетата им, после между пръстите и накрая удобно излегнала се на дивана. Диванът е черен и в хармония с мислите им. Всяка от мислите гали първо очите и после черепа. Устните им мълвят ритуално и заучават чужди думи, черепите им се пълнят с чужди послания. - Хубава си значи грешна. Грях ли е да обичаш, Господи, така както си ни учил да обичаме тебе. Завинаги, докрай. - Някой обичат конните надбягвания, други - играта на карти, аз - аз обичам децата. Не го правя заради тях, правя го заради себе си. - Наказана, наказана от Боговете, да наказана, не наградена, не възнаградена, не възвисена. Родена за празник. - Бобо е увиснал като звезда в пространството... хей Бобо, знаеш ли че... усещаш ли, че? Ще дойдат големите кривди и малките неправди... Ритуалът излиза извън пространството на дивана и звукът - ...

- Този череп е имал някога език. И е можел да говори, дори да пее. Това може би е тиквата на някой политик, който си е мислел, че може да надхитри и Бога. Или пък на някой уважаван еди кой си. Яхнал коня на още по-уважавания еди кой си, за да го свали от него. Или... или какво? Труповете на 12 от актьорите на театър-лаборатория се свиват в люлките си. Спазми се прокрадват по бездиханните им тела. Между тях се движи жена с коси, посипани по раменете и поли, посипани по пода. Движи се като котка. Дебне ги. Труповете се обръщат, а ръцете им надвисват над дюшемето. В следващия миг се изправят, но очите им не помръдват под схлупените глави. Единствено торсовете им се надигат и цялата група от трупове сякаш увисва във въздуха. Жената махва с ръка и труповете политат наляво. Махва отново и те отстъпват назад. Не могат да загубят живота си, но ги е страх да не загубят смъртта си. Телата като по команда тръгват към изхода. Изведнъж обаче спират. Отново окачени с въжета на тавана. Мигът...

В средата на сцената на театър-лаборатория седи един стол. Над него свети прожектор, остатъчната светлина от прожектора леко гали лицата на седящите срещу стола. Съсредоточени лица. Блуждаещи лица. Измежду тях някои са спокойни, едно или две спящи, но повечето втренчени в тази точка, която столът хипнотизира в центъра на пространството. С гръб към стола седи само той. Директорът на театър-лаборатория - Николай Георгиев. Но очите му макар и синеещи срещу стоящите срещу него лица, също са вперени в стола. С гръб, но в стола. - Кой ще опита? Тишината от коридорите на мазето се прокрадва и обсебва цялата зала. Хамлет би завидял за тази тишина, за това мълчание. Едно от момичетата, което седи леко встрани става и тръгва към стола. Сяда. Спокойна. Волевата и брадичка леко потрепва. Дясната й ръка се обръща с дланта на горе, а устните й започват да се движат. Първо бавно. - Два гълъба. Единият мисли, че е другият. А другият. Единият. И все по-бързо. - Два гълъба. Единият ...

  Звук от стъпки бърза надолу по стълбите. Слизащите са двама. Може би двайсет годишни. Тя носи в ръката си двулитрова бутилка с бира, а той носи косите й в своята. Държи ги точно там където се разпускат в основата на шията й. В дъното на стълбите става тъмно, но само за миг. В следващия момент са в средата на едно помещение. Около тях столове, а над тях светлина. Прилича на сцена в някой клуб в мазетата на София. Сцена е, но не в клуб. В театъра е. - Имаш ли запалка? - тя спира за миг и хвърля кафевите си очи в неговите. - Сега ли ще пушиш? - Ще пушим после, но в тунела няма светлина. Исках да взема свещи. - тя се пресяга към една от тухлените стени на пространството и вади три свещи от една липсваща тухла. Той пребърква джобовете си. - Намерих я. Да вървим. Тя внимателно пали една от свещите, другите две пъха в джоба си. Взима бутилката с бира, оставила преди малко на пода и започва да си проправя път измежду столовете. Той я следва. Тунелът, който предполага...

                             Докато пеперудите са в пашкулите си и после, когато живеят като какавиди, те не се различават една от друга. Хранят ги заедно, почистват ги заедно, заедно се захващат за своите копринени листа. Но когато пашкулите им се разпукат излитат сини, зелени, златисти, кафяви, сиви и безцветни, почти безполови. В една от всеки милион какавиди живее зародиш, който не може излети и това го кара да се чувства друг. Различен. Отхвърлен. Но по-силен близо до земята, до тази своя земя, която ще нарече „Родина“.           Родил се е. Родил се е отново. Принц. Без крила. Но равен на Господ. И стои в подножието. Сам. Горд. В пеперудените си дантели, които никога няма да летят. И съзнавайки, че е само миг, в който може да сътвори единствено нищото и да се изгуби отново в нищо, търси:  „ Кой е, къде е , какво е ? Докъде може да стигне...

Пясъкът танцува валсове във въздуха на Сахара. Вятърът бърза да скрие стъпките, които равномерно потъват в дюните. Стъпки на мъж, чиято възраст чертите му не издават. Кожата му е пясъчна, очите небесни, а косите слънчеви. Мъж, слял се с пустинята. Върви уверено по пътя си, път, който не води към живите. Мъжът знае, след много стъпки го чака Луната. Луната със своите тъмни коси като сърпове, очи натежали от тъгите на мъжете, стигнали преди него и устни, копн еещи за последна целувка. Той идва тук не за първи път, а може би за последен. Пясъчни ръце и мигли го увличат и мамят далеч от Луната. Но сърцето му е спокойно, а очите бистри. Слънцето угасва на хоризонта и в пясъците започва да изплува силуетът й. Красива. Така красива и някак смирена. Пясъчните ръце обгръщат кръста му, пясъчни вълни повличат коленете му, но колкото повече Сахара затяга прегръдката си, толкова по-ясни му изглеждат очертанията на неговата любима. Сухожилията му се напрягат, тялото повлича след с...

Снимка: Криси Милева  Театърът убива човека. Езотериката на сценичното превръща живота в скучно подобие, а човеците извън пространството на случването в черупки. Театърът е църква, в която влизам смирена, години след като съм го поругавала и ползвала сектантски. Църква, в която съм живяла оргиите на моето телесно вътре. Само човек без вяра може да живее извън своя театър, той не може да направи разлика между пълно и празно. Днес седя опряла гръб в каменни стени. Всяка дреха, която събличам, всяка маска, която свалям е камък между нас и онези без вяра. Живи се зазидахме.

Думите мълчат, не ми говорят, траят си. Сякаш вече сме си казали всичко. Обръщат ми гръб и тръгват, а аз навеждам глава и тръгвам след тях. Вървим, мълчим. Искам да се стопя като восък подире им, но  огънят ми го няма. Отсъства. И свещта ми не гасне, защото не е запалена. Не се топи, не се огъва. Чупи се. Свещта ми се счупи. И сега вървим двама. Аз и моята една трета. А думите вече ги няма, не ги виждам, сигурно очите ми са останали върху тебе.

Влакът е София-Лакатник. Или Мездра – Враца. Или Русе – Велико Търново. Или друг. Началната и крайната точка на това пътуване нямат никакво значение. Той не е пълен, нито пък празен. В него има точно толкова хора, колкото биха били в един час, който не е часът преди работа, нито през уикенда. Един час, който има точно толкова значение, колкото и траекторията на движение. В едно от купетата, най-вероятно третото купе от втория вагон, седят момче и момиче. Сборът на техните години е 42. Но тя все още не приема себе си като жена, а той не приема себе си. Ръцете им понякго са вплетени, друг път просто небрежно облегнати. Пътуват. Пътуват натам на където пътуваме всички. Без значение сборът от годините ни. Но те поне са двама. След една спирка на влака тя става и излиза от купето. Не се обръща да го погледне. Неговият поглед я изпраща, може би с очакване да затвори вратата. Но това дейстиве не последва. Тя върви към предния вагон. Този, който е разположен по-близо до крайнат...

Или много ми се иска и тях да бяха застреляли... Не съм „природозащитник“ - активист, но определено се интересувам. От две седмици живея на село и имам удоволстивето да гледам новини и журналистика сутрин и вечер.Удоволствие, от което тази сутрин започвам да чувствам напрежение в стомаха. Репортажите по телевизията от последните няколко часа са напълно „безпристрастни“ по отношение на животните. Тази сутрин репортер от мястото на събитието плува с лодка в засегнатите райони в Мизия. Зад лодката куче плува във водата и се върти в кръг. Репортерът коментира „Ето зад нас виждате куче, което се бори със стихията. Десетки такива кучета могат да се наблюдават в района.“ и продължава нататък. Сякаш това куче не съществува, сякаш не е там. А кучето му прави кадъра, без да знае, то просто се бори за живота си. Ще ми се да направя нещо за кучето, но не мога да го направя, седейки пред телевизора. Очаквам да чуя поне мисъл от страна на репортера да помогне на кучето, но такава ...

Понякога на дъното има цветя. Рядко.

Живея вече трети живот. По-мъдра. Мъдростта ме отдалечава от същността ми. Телесността ми изчезва. Превръща ме в парче дърво. В мъж. Циник. Атеист. Ирония до границата и след нея. Чувствата замитам под килима. Прах от страх остава по завесите, измежду космите на котката по тапицерията. Вървя напред, разбивам стени, прескачам огради. Тичам. Или спирам, за да съзерцавам без да чувствам. До мен изплуват силуети. И потъват. Не мечтая, някой отряза балона преди да се е напълнил с достатъчно въздух. Сега се търкаля сред разпръснатите торби с пясък на поляната. Не изпитвам носталгия. Спомените са мъртви сами по себе си. Остава само тук. И аз. Сега вече го няма. Изчезна с моето минало и моето бъдеще. Посоката е относителна. Материята пожелателна. Скоростта монотонна, без съпротивление. Спектакълът е перпетуум мобиле.

С посвещение на г-н Фернандо Арабал.  Това е признание. Аз съм крава. Виж копитцата ми, опашката, вимето, рогцата, виж големите ми кравешки очи. Сега вече знаеш, затова си върви. И потърси друга жена, която да виси в дрешника.  *** Това е признание. Съм жена. С пръстите, с бедрата, с гърдите, ръцете, устните, с очите на жена. Сега вече знаеш, затова си върви. Намери си крава за стената на препарираните. 

Охлювът размишлява върху същността на тухлата и мрежата. Той не знае - иска ли да вижда от другата страна? Изборът го затруднява. Преди когато имаше само тухли от другата страна не съществуваше. Сега се е променило не пространството, а знанието за от другата страна на това пространство. Появява се недостатъчност. Или се е появила преди това, за да се появи необходимост някой да използва мрежата за ограда. Появата е тафталогия, която охлювът често използва, за да си обясни недостатъчностите. А колкото повече обяснения изпълзяват, толкова повече "не" започват да живеят в пространството. Проблемът е, че дори при наличието на възможност да избере обратно тухлите, охлювът ще знае за съществуването на мрежата. Така се раждат табутата. Тяхната функция е да забранят на охлюва да мисли за оградата.

Тя. Тяло. Тялото. И той между тях. между нея и нейното тяло. Тя: Сте тяло, няли? Той: Съм. Той: Сте грях нали? Не, тя няма да отговори. Той няма да отговори. Тялото губи своята форма. Тялото се разпада. На хиляди тела. Хиляди не-тела в пространството между Аз и Другия, за да се събере в една мета форма.Ябълка. Ябълката е фрагмент.Първородният фрагмент.Вторичен плод. Плод по форма и душа. Ябълката има душа. Тя живее в междукрачието, разпада се подмишниците, търкаля се между бузите, подпира брадичката. Ябълката е стълба. Стъпало, по стъпало, по стъпало, по стъпало от Аз-а към Други-я. Шани тръгва към Йоав. Претенцията, с която гледаме този спектакъл се дължи на пластовете митология, история, литература, изкуство, с които натоварваме фрагмента. Бягаме от онова, което ни се струва непостижимо - разпадането на формата, идеите, смислите, еманципацията, целите. Остава докосването. Посоката е "към". Спектакълът "Алма" е на израелския хореограф Рейч...

ям живея обичам като едно прасе като едно червено прасе с черни очи това е така защото виното действа ядем мъртви патици, когато виното действа истина е истина е виното действа ядем последното си ястие, когато виното действа

Вагонът за пушачи вече е на гарата. Помня първите ми пътувания с влак. Сама. Не бях сама, но с него се чувствах сама. Не, не самотна. Сама. Палех цигара в коридора и дишах скалит...

искам да избягам от всички стриймове на живота си да спра да гледам камерите да го случвам истински да го случвам без теб без нуждата да те конкретизирам ЧОВЕЧЕ или да ...

Vanity Thirst Lust

Изгрев, Снимка: В.Д.  в деня, в който косата ти изгори слънцето в същия ден, в който птиците изядоха короните на дърветата бе нощ тогава ти казах една тайна,  тайната на нашето денонощие

Честит Трифон Зарезан

ще ме разпаднеш ще ми разпаднеш ядрото протоните и електроните ми ще се изтърколят на пода най-красивата гледка е на късащите се предпазни колани на забавен каданс Др.

"Поемам дълбоко дух. Оставям го да тече. По вените ми.  Искам Друг. Готов съм за Друг. Протягам очи към твоите пръсти.   Галя. А нямам ръце.  Благодаря на моята не-душа в публиката." на Д. Н. и И. Г.  

най-лесно е да се събличам под погледа ти миналото, копнежите, страховете, вините при това самоуверено сякаш съм те познавала праисторически загасне ли дежурното, за мен е знак - не сме сами и от браздата на носа ми пада сянка по която тръгвам по сцената като трактор и не мога да сляза

освобождавам те от отговорност докато се усмихвам на смущението ти  докато още си представям, че си добър, защото нямам доказателства за обратното докато сключвам ръце за молитва и събирам носа си в тях само, за да усетя аромата ти  докато бузите ми са обагрени в розово, когато склоня погледа си и усетя пронизващи, очите ти върху страниците ми  а когато това свърши, те освобождавам

"Обичам те" е най-голямата илюзия в живота на човек за когото другият е просто средство. Илюзионистът е артист по същност, може да заблуди и себе си и другите, че значат нещо. Но за да поддържаш една илюзия се изисква повече от талант. За да поддържаш илюзията, че обичаш някого се изисква истинска любов. 

от всичко и всички най-важен съм АЗ АЗ преди другите АЗ вместо другите АЗ над другите АЗ, АЗ, АЗ АЗ и моите чувства АЗ и моята работа АЗ и моето време ако не ви е станало ясно: АЗ!!!